Да се натъкнеш на демокрацията

Вчера пристигнах в Букурещ. След цяла нощ автобусен преход, изгревът ме завари на КПП Гюргево. Няколко часа по-късно вече бях в метростанция Пиаца Унирий на път към квартирата. Когато потеглях от София, държавата би трябвало да се тресе от поредния скандал, но вместо това новините занимаваха населението с Бранджелина. Народното събрание гласува поредния подарък от общата каца с меда. Този път за атомните реактори за несъществуващия АЕЦ “Белене”. Едни 620 милиона, които съвестният данъкоплатец ще покрие за своя сметка. Както покри милиардите по КТБ, Южен поток, новите бронирани коли, които изнежените ни управници си купуват кажи-речи през сезон и т.н.

Целият ден прекарах с моя водач. Ще го наречем Никола. Реших, че ако наистина искам да разбера какво е да живееш в Букурещ трябва да видя как живее един обикновен румънец: в панелен блок в квартал, приличащ на Люлин, но три пъти по-гъсто разстроен. Работи като графичен дизайнер на свободна практика и докато рисува, на един от двата монитора на бюрото си е пуснал онлайн телевизия с 24 часови новинарски емисии. Обяснява ми, че този канал е един от по-нормалните: който показва нещата такива, каквито са. Усмихнах се на себе си, защото не една българска медия претендира за същото, но още не го е доказала.

Животът на обикновения букурещенец минава в град, който се променя към по-добро

По едно време Никола се вгледа в новинарския монитор и започна да псува. Попитах го какво е станало и той ми обясни, че вечерта има протест и той мисли да отиде на него. Сенатът на Румъния най-вероятно ще гласува за запазване на имунитета на бившия вътрешен министър Габриел Опреа след като прокуратурата (онази същата анти-корупционна прокуратура) му е повдигнала обвинение в неправомерно използване на полицейски кортеж. В резултат на злоупотребата със служебно положение един полицай-моторист умира, изпълнявайки разпорежданията на Опреа. Обвинението иска имунитетът му, мнозинството в румънския парламент обаче не го дава. Резултатът – светкавична органиация на хора във Фейсбук и сбор пред втората по големина административна сграда в света в 18:30 ч.

Протест след работа – звучи ли ви познато? Никола си допуши цигарата, смачка я в пепелника и ме подкани да се обувам. На вратата вече ми каза, че е викнал Uber. Часът е 16:30. Минахме по напълно реконструираната преди няколко години Калеа Виктореи и той ми разказа каква е била съдбата на сградите, оформящи нейното лице. Всички истории се въртят около революцията от 1989г. и комунизма. Стигнахме до комплекса на парламента точно когато ситния дъжд спря. Докато крачехме покрай сякаш безкрайната ограда, Никола ми разказа за квартала, който е съборен, за да се отвори място за огромния палат. В този квартал е бил и манастира, построен около първата и най-стара църква в Букурещ, която са преместили встрани и оградили с високи жилищни блокове. Повечето хора не харесват този бетонен мастодонт, казва ми Никола, защото им напомня за егото на Чаушеску.

Равенство пред закона

“Равенство пред закона”

Пред Сената вече се струпват хора. Пристигат пеша, с мотори, с градския транспорт. Носят плакати и надписи. И тук някои политици ги обвиняват, че са платени протестъри. Естествено – от Сорос. Всички те ми напомняха за протестите от #ДАНСwithme – хора, които искат да живеят в нормална държава. В която политиците носят отговорност за действията си. Но разликата между нас и тях е огромна. Никола се смее като му казах, че и в България определят всички, борещи се със статуквото като “соросоиди”.

“Трудно е да догониш утвърдените демокрации, когато 1/4 от политиците ти трябва да са в затвора или изхвърлени от политиката завинаги.”

Казвам му, че това пак е с 3/4 по-малко от колкото в България и той започва да се смее. Другите протестиращи наоколо скандират “Срам!”. Протестиращите ги пазят не повече от 100 жандармеристи. Споменах на Никола как тук за 100 протестиращи се изпращат 200 полицая и той сви рамене. Тук очевидно не е така. Няма ограждения, няма полицаи, които да снимат протестиращите, има просто служители на реда, които са там, за да го опазват. Не да вардят статуквото със задушаващо множество.

Журналистите също са там – няколко национални медии, множество Интернет подкасти и блогъри. Мобилният Интернет се влачи. Никола се усмихва и казва, че всички сега споделят събитието онлайн, за да го видят онези, които не са дошли. Докато гледам как записват позициите на хората се разсмивам. Почвам да се чудя дали и тук отварят интервюто със “Защо протестираш?” и се оглеждам. Тълпата расте с всяка минута. Когато пристигнахме с Никола бяхме около 100 човека. Вече сигурно прехвърляхме 500. Напрежение нямаше. Хората скандират, издигат плакатите си и говорят свободно. Жандармеристите не пречат на видимостта на плакатите по никакъв начин – нещо, което не може да се каже за нашите полицаи, когато се протестира пред Народното събрание. Помните ли арестуваните зеленчуци? Аз помня…

Всички, с които разговарях споделяха едно и също: вярват, че демокрацията се отвоюва с будна гражданска позиция. На въпросът ми дали не се уморяват от протести ми отговарят просто:

“Защо да се уморяваме, когато това е наше задължение?”

В Румъния се отглежда ново общество, което очевидно разбира демокрацията по друг начин. По-един от-сериозен и зрял начин.

Като симбиоза – политиците създават регулациите за обществото, а обществото регулира политиците.

Много малко хора в България разбират нещата така. Тук политиците често се третират като недосегаема каста, стояща отделно от и над обществото. Тук въпросът често е “Защо да протестираме – какво ще промени това?”, защото от години на хората се втълпява, че те не участват в процеса, а са само странични наблюдатели – и разбира се, загубеняците, които плащат сметката. Това усещане за безучастие храни българското статукво – все по-често виждаме, че вече даже не си правят труда да се крият. Обществената реакция е предварително неутрализирана. Енергията, която протестите през 2013г. генерираха бързо се изхаби, защото не последва промяна. Защото пропастта между самозабравилите се политици и гражданското общество още зее и ако зависи от тях – никога няма да се затвори.

Протестът продължи и след мръкване. Аз се оттеглих към големия площад долу и си поръчах Uber. С шофьора се разприказвахме за промените в Румъния. Попитах го дали смята, че румънците са обнадеждени от “румънския модел” на правосъдието и ми отговори, че много от онези, поели властта след Революцията още са замесени в управлението на страната, но един по един ще бъдат отстранени. И че с времето нещата стават по-добре и вярата у хората се засилва. От дума на дума се стигна до отношението на румънците към Европейския съюз. Спор няма, заяви той – безрезервна подкрепа за Европейския съюз.

“При вас не е така – вие обичате повече Путин, отколкото Европа.”

Да споря няма смисъл – отстрани България наистина изглежда като руски троянски кон. И е трудно да обясняваш колко проевропейски настроена е родината ти, когато в парламента й има хора, които по-яростно защитават руските, отколкото – българските интереси и чиито симпатизанти веят руски знамена и тъпчат европейски пред тъпоумните им погледи. Когато всички схеми рано или късно се разплитат до някой, обвързан с режим, крепен на власт от Съветския съюз, когато всички престъпления срещу държавата остават ненаказани, защото тя е просто инструмент за нечии далавери.

Дойдох в Румъния, за да разгледам градския транспорт на столицата й, да видя как изглежда града и как се сравнява със София. Вместо това попаднах на протест, който ми показа лицето на гражданското общество на северната ни съседка. И това лице ми беше безкрайно познато. Сега ще кажат някои – да, и тия и ония са хаймани, платени протестъри, безделници. Но не – на този протест, и на нашите, идват едни и същи хора. Уморени от безпринципността на управлението, изискващи лоялност към обществения интерес.

Дойдох в Румъния, за да повозя на трамваи. Вместо това се натъкнах на демокрацията.

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Share on Tumblr

Гергин Борисов

Това не е анонимен блог!
Аз съм Гергин Борисов. Уеб и бранд дизайнер и активист по въпросите на градската мобилност. Отскоро започнах да пиша и статии за сексуалността и след дълго лутане около въпросите кога, къде и как, реших да си направя блог, в който да обсъждам и да се опитвам да обяснявам своята позиция за сексуалността и проблемите около тази тема в България.

Сходни публикации


Коментари

коментари