В защита на оградите

Преди да започна, само да кажа: отидете на протеста на 14 юни. Аз ще съм там и ще вея своето лично знаме – нали знаете, ще парадирам със срамната си европедерастия. Който не знае защо ще отида на #ДАНСnomore, може да свери с профила ми във Фейсбук.

За мен истината е свещена. И затова я пазя. Затова си правя труда да пиша тук, да коментирам и да използвам Twitter – най-глупавото изобретение на планетата след шапката с монтиран вентилатор за охлаждане на темето.

Не е тайна за никой, който не живее под камък или не е на издръжката на Мадър Ръша (или по-скоро на издръжката на ксенофобския, тираничен неин почти-едноличен собственик), че в България има сериозен проблем с истината. Политиците ни не се харесват с нея и чувството е взаимно. Нашите скъпи политици предпочитат техните си истини и предпочитат да ни ги тикат в гърлата, докато не се откажем да противоречим и да приемем, че черното е бяло. И това не започна с Орешарски, не липсваше при Борисов, определено беше осезаемо при Станишев и така до зората на Третата българска държава. От както скъпата ни родина се е освободила от турско робство и се е нагълтала с първите солидни опияняващи гълтоци свобода, една или друга група от елита се опитва да ни натика под нечий чужд ботуш. Защото им липсва усещането, че са покорни слуги – че има кой на края на деня да ги похвали за добре свършената работа, преди да им позволи, с благородството на Тайуин Ланистър, да пируват с остатъците от вечерята на господарите. Темата е деликатна: сега, когато всички се състезават да са ни симпатични. Но това не бива да ни възпира да сме критични (ставам ли за рапър?) – въпрос на време е, ако не сме  постоянни, споменът за безочието им да се изплъзне между малките и големи моменти на ежедневието. Няма да се спирам на плоските опити на един конкретен мераклия-еврокомисар да изкара Европейските избори като успех, въпреки, че бяха провал, достоен за “Най-смешните видеоклипове на Америка”. Нито и ще коментирам как се опита и да се измъкне като пръдня из гащи от обещанието си да смята Евровота за оценка на дейността на “технократското” си правителство. Тези теми ще ги оставя за един хубав друг пост.

Протестна мрежа преди два дена избра лъскавата, чистичка незаконна ограда, обкръжаваща Народното събрание, за да поканят обществеността на поредната доза гражданско обществено формиране. Като добрите стари времена – когато обществото се събира и настоява за промяна. Не съм промотър, но елате – ще има курабийки. Ако не ги изям докато пристигна. И ако не забравя да ги направя…

Резултатът от подобна оградна трансформация са два ареста. Нищо не казва “демократично управление” като потушаване на протестите. И нищо не демонстрира по-неоспоримо колко скопена е държавността, когато цензурата е единственото решение за отговор на критиката. И това Народно събрание падна толкова ниско: огради проблема, хвърли малко черен спрей върху него и се помоли на… в каквото или когото вярва, да не забележим. Арестите са абсурдни. Арестите са незаконни. Тези двама протестанти са задържани, че пишат призивни върху ограда, която не би съществувала, ако бяхме истинска държава. Преди няколко месеца Столична Община излезе с едно тихичко мрънкане, че огражденията, които се превърнаха в платно за толкова “народна любов” са поставени в нарушение на общинските разпоредби: тротоарът пред Парламента сега е достатъчно широк, че да се разминеш с някой, ако си супер модел. А колко такива щеки с токчета претичкват по жълтите павета?

Защо ли Парламента си издейства незаконно толкова широк периметър? Може би защото народа им пречеше да упражняват волята на суверена. Нека си признаем, повечето депутати са се вкопчили в креслата си и чакат пенсия, защото депутат е професия, не призвание по нашите ширини. И им трябва спокойна работна среда, която да изпълват с лъжите и безпаметните си скандали. Защото тишината седи добре в камерите. А те са тяхната истина. Докато народа бушуваше с десетки хиляди по Цариградско, камерите показваха спокойните ни социалисти, уверяващи ни, че протеста е една банда хипита, спретнали си бирена запойка под опашката на Коня. И си вярваха. А само месеци преди тази арогантна лъжа, същите социалисти се обиждаха на безочието на Борисов да не подава оставка и говореха за чест, за достойнство и морал. Преди оградите, разбира се – моралът е буден само, когато си в опозиция. Това може и да обясни, защо не помня морално поведение от страна на ДПС…

Една година става скоро, откакто маминчо се търкаля (ха-ха) по ефирните вълни и тества устойчивостта на квантовата механика с… обема на присъствието си. Хей, позволено ми е да се подигравам, защото и мен ме дели един кекс от статуса на планета. От една година сме участници в пиеса-интерпретация на Мамино детенце, в която Николчо не язди безличния си ратай, а нямата си рая, докато двете влюбени любеници на уродливия феномен на преуспелия младеж с чар на смачкано на пътя животно, се кичеха една друга с непотизми и го раздаваха трагично, че никой не им дава право да покажат на какво са способни. Иронията е, че със самото зачатие на тлъстия провал на “успелия” го демонстрираха категорично – способни са се продадат на всеки, стига да си пазят тихичко около Народното събрание и да правят бизнес на спокойствие. Необезпокоявани от нахалния глас на суверена, който винаги е важен… ако наближават избори.

А избори ще има: наесен, след две седмици, или ноември. Няма значение – избори ще има. Те пак ще са там, пак ще са нагли. Пак ще ни правят Народна република, но очевидно – и монархия. Пак ще обясняват, че България няма време за губене. Пак ще искат от нас да сме социални, либерали, българобезцензуристи, или “лоялни” членове на регионални структури, издигнали твърде тежката кандидатура на любимеца на селския и съмнителния ромски вот. И пак ще се опитат да ни хързулнат и да минат тънко.

Въпросът е – ще защитим ли огражденията? Последното, с което политиците ни трябва да свикват е, че могат да имат периметър срещу нас. Бариера, пълна с въздух и полицаи, пречеща да бътнем лъскавата им кула от карти. Е, какво ще кажете?

Утре отивам да си търся формичките. Присъединете се към осветената страна – имаме курабийки… и Империя, която трябва да се пази далече.

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Share on Tumblr

Гергин Борисов

Това не е анонимен блог!
Аз съм Гергин Борисов. Уеб и бранд дизайнер и активист по въпросите на градската мобилност. Отскоро започнах да пиша и статии за сексуалността и след дълго лутане около въпросите кога, къде и как, реших да си направя блог, в който да обсъждам и да се опитвам да обяснявам своята позиция за сексуалността и проблемите около тази тема в България.

Сходни публикации


Коментари

коментари